Автор: Васил Цонев
1981г.
Събудих се от остра жажда. Протегнах ръка, напипах едно от шишетата и го надигнах.

 автор: Васил Цонев
1981г.
Обличай се красиво в дъжда

Не искам да си лягам по навик,
Не искам да си лягам защото е тихо,
Понеже телевизора не работи и котката спи.

 Мъхче, прашинка,
Светлинка.
Просторен паркетен под.

 
Емида, трябва да е една дума,
да описва очевидното.

И двамата да бяхме, 
едното в което се вливат цветове
нямаше да бъде такава пъстра палитра,

Цитат от НЕКНИГА
„
....

Очилата ми са мръсни,
но пак се усмихвам. 
Нали слънцето все още го има,

Веднъж. Два пъти. Три.
Всеки ден. 
Така преживяваше трудно той.

Защо да ме е страх?
От какво?
Обичах и обичам.

 
И в съня боли, когато не знаеш къде се намираш
А ако и в съня си, теб те няма,  в забрава тънеш.

И през зимни дни и вечери.
И през летни горещини.
В рамкираните от прозорците панелени блокове, виждам единствено палатките на всички хора, скрити в бетон.

Искам да се скрия в стената.
Като старо жълто цигарено петно.
Да навляза в панела на молекулярно ниво.

Имало едно време, един човек.
Той живеел на луната, да, на луната. На този кръгъл тъжен диск в небето, който всички ние познаваме и често въздишаме по него.
Той има интересна история, която го довела там на луната.

Сутринта.
С няколко ранобудни врабчета и синигери (тук-там, някое заблудено косе-босе).
С нейният хладен бриз полазващ лицето ти.