-          -Чшш, Рижо ставай! – Жижо го побутна с муцуна. Двамата се препичаха на капака на едно Волво вече почти цял ден – виж!
По отсрещната ограда се разхождаше чисто бяла аногрка със зелени очи и розова каишка. Мина плавно и нежно по оградата и скокна на клона на съседското дърво и седна, когато намери по-плътно място. Жижо смяташе,че докато ходи тя стъпва по-нежно и от перце на чайка кацнала върху вълна бягаща от залязващото слънце.

-        -  Жижо … - Рижо се протегна и прозя с досада –  кучетата  те взели теб. Заради това ли ме събуди?

-        -  Ама виж я! – Жижо не спираше да мига на парцали към нея и да придобива още по-глупав вид с времето, защото само си въртеше главата към котарака до него да види дали гледа и той.

-          -Да,да виждам я. Видях я и вчера, и оня ден, и по-оня ден и всеки ден, в който ти ме ръчкаш и караш да я гледам, но ти така и не събираш кураж да я заприказваш! Защо продължаваш да го правиш ?

-          -Защото е хубавааа.. – проточи Жижо.

-         - Не бе.. защо ме ръчкаш като ти я харесваш?

-          -Ами .. да.. такова – Жижо се поколеба за миг, но намери сламката, която да го спаси – за да се порадваш и ти!

-          -У-ра – саркастично отговори Рижо – Отивам на сянка под колата.
Рижо тупна тромаво и се сви на кълбо, Жижо се дотътри от другата страна, но рижава лапа се опря в муцуната му.

-          -Ти къде?

-          -Ами на сянка и аз!

-          -Не, не.. този път не – Рижо се намести под прага на колата и загледа към дървото – отиваш ТАМ на сянка.

-          -Ама .. ама..

-         - Не. Крайно време е да се запозанеш с нея. Омръзна ми само аз и съня ми да си патим за твоите прищявки.

-          -Но Рижо, какво да й кажа!? – Жижо се тюхкаше  и дърпаше ошашавено.

-          -Слушай сърцето си!  - Рижо го избута на слънце .
От клона  тя чуваше почти всичко, но видя следното. Една рижава лапа избута нещо сиво изпод колата и му заръча докато не се върне с името на някой си, да не се връща, защото в противен случаи ще каже на всички котки в квартала къде се намират запасите от консерви,  които случайно изчезнаха при катастрофата на един автомобил пренасящ храна за котки.
Сетне чу въздишка и тихо похъркване, а нещо на оградата тупна. Беше Жижо, ококорил очи сякаш се намира на сбирка на всички прахосмукачки в света, а ударите на сърцето му се равняваха с тези на човек, който бяга на един крак от глутница вълци и се преоблича едно временно.

-          -Здрасти – започна той – ъм .. много хубава козина имаш.

-          -Благодаря – Гласа й се изля и разтопи върху него като шоколадова глазура върху ванилов сладолед от машина.

-          -Как .. – преглътна на сухо – как я поддържаш?

-          -Къпя се – тя погледна на страни – ти имаш хубав белег на окото.

-          -А.. това ли? Да, нов ми е. Скочих пред една кола..

-          -Скочил си?

-          -Бях гладен – Той сведе тъжно поглед. Не беше много тактично да споменава начините, по които се сдобива с храна, особено ако са такива.

-          -За приключенията да си без едно око ли ? – засмя се леко тя , но продължи – засити ли те поне?

-          -О да, заслужаваше си – Жижо се отпусна и закрачи по клона, на който се намираше тя и седна до нея.

-          -Значи .. не си скучаеш – тя го погледна в очите и допълни – пък на мен живота ми минава в храна и миене, а понякога гоня изкуствени мишлета из къщата.

-Не звучи лошо.
Нека се отдалечим бавно от дървото.
Макар и с редки клони, двамата се бяха свили на сянка, а лекия ветрец подухваше опашките им и листата покрай тях.

-          -Виждала ли си някога цяла купчина консерви с пуешко на едно място? – Жижо гледаше в дупката на едно листо пред муцуната му.

-          -Не, никога.
Една бяла опашка се уви около друга сива.

-          -Но звучи интересно – допълни тя.
Сивата настръхна и се уви още повече около бялата.

-          -Ще ти хареса.
Под сянката на колата Рижо се правеше, че спи, когато в ушите му звънна въпроса „как се казваш?”. Мустака му леко помръдна,а  лявото ухо се настрои на честотата на другото и прихвана „Бела”.

-          -Очаквах нещо по-звучно – замърмори Рижо и заспа отново, този път спокоен.
А на дървото разговора не спираше, но .. нека оствим това на тях двамата.