От както свят светува в обществото цари една ненормална мисъл, че сме длъжни да се търпим взаимно. Мисъл, която явно съседите ми са съгласни с нея и всяка нощ гласово го показват в различни тоналности. И всичко това се върти като един неизбежен рекламен блок, в моя блок (get it?). Има-няма от време на време прокънти един шамар, който дава тон на една страхотна гама от звуци, които се заизнизват от трахеята на въпросната ми съседка.
А знаеш ли, най-странното е, че за двадесет и пет годин, аз не знам как изглеждат тези хора до нас!
Но тази ария няма да е същата, ако го нямаше съседа под нас, който обожава да си тряска вратата на балкона, сякаш му е врата на маршутно такси и шума й да резонира из целият панел, та чак до пломбите ми. И все повече се убеждавам, че четвърт век живея в една скрита камера, която с абсурдния си хумор цели да ме пропие от нерви и уплах, данеби да падна някоя нощ, както си спя със се пижамата и котката, в съседа ми. А той на свой ред да ми налее по една ракия и да се свърши с тая патаклама.
Или да разбера чие сопрано така жално се вее отатъка, след няколко чашки алкохол от страна на мъжа си?
Не че ми е проблем де, ама ... по-добре да имах мишки, отколкото съседи.