Как да опиша това сега, как? Като въпросите са един тон, а мастилото не стига, защото е позахабено. Човек химикал ли е? А ако емоциите в него са неговото мастило, какво става когато то свърши? А болката каква литературна метафора заслужава? Защото ни боли цял живот, защото сме на ръба да се окажем, но не смеем, защото искаме да сме живи, за да правим глупости, от които да си патим...