Имало едно време, един човек.

Той живеел на луната, да, на луната. На този кръгъл тъжен диск в небето, който всички ние познаваме и често въздишаме по него.

Той има интересна история, която го довела там на луната.

Но за съжаление, никой не знае тази история.

Първият му спомен бил как отворил очи и срещу него заблестяло яркото слънце.

Затова извърнал глава и там видял земята.

За него тези неща не означавали нищо, нито топлото усещане на слънчевите лъчи, нито синьо-белите петна по нашата планета.

Не разбирал какво е това, което вижда, не разбирал гледката.

Когато се изправил за пръв път на крака, той погледнал надолу към тях, но и тях не разбирал, поне не напълно. Стоял така, вперен в тях с часове мърдайки пръстите си, шавайки и разривайки лунната повърхност с пръсти.

Впрочем, споменах ли, че той имал черупка?

Голяма черупка висяла закрепена здраво за гърба му. За нея той разбрал след време, също като вас. Но решил да не й обръща внимание, защото била зад него и така или иначе не може да я разгледа. Затова продължил да шава с пръстите на краката си, което му било донякъде по-интересно от всичко останало досега.

И така…

След време изкопал малка дупка около себе си. Без да разбере той се усмихвал. Разбрал за това какво е усмивка, когато бузите на лицето му го заболели. Тогава докоснал лицето си за пръв път. Усетил устата си, пипнал носа си и очите, имал и уши.

Разбрал че може и да не се усмихва.

Разбрал и че може да отваря устата си.

Както сами се досещате, разбрал и че може да хапе с тази уста – не му хареса идеята.

Спрял да шава с пръсти, спрял да се изучава.

Известно време стоял така в малката си дупка изкопана от него. Без да се движи, без да разбира нищо.

Вдигнал погледа си нагоре, разгледал повърхността наоколо. Била пълна с дупки, отново се усмихнал без да знае защо.

Помислил си, че може да намери още някой като него. Още един, който копае малки дупчици на луната.

Научил се да ходи, след това да тича.

Подскачал с дни по лунната повърхност, надничал във всяка дупка, която намерил. Не спирал дори за миг да търси.

Така той обиколил луната един,два,осем,сто пъти.

Без да разбира, без да знае, че надеждата го напуска бавно след всяка намерена празна дупка.

След време спрял да подскача, спрял да тича, спрял да обръща всеки камък на луната, спрял да наднича зад всяка скала.

Започнал да ходи по-бавно, по-прегърбено, по-близо до самотата, която го преследваше през всичките тези дни, в който той обикалял от дупка на дупка.

След време стигнал до неговата си дупка отново.

Тя си била все същата, все още изглеждаща прясна, сякаш току-що била изкопана…

В този момент той седнал в нея и се оставил на тежестта на черупката да го свлече назад.

Облегнал се на нея и погледа му сякаш за пръв път срещнал звездите. Видял млечния път, разсипан из космоса като бутната солница, блестящ, искрящ. Спокоен като всичко друго в космоса.

Наоколо блестели и други звезди, милиони малки планети кръжали наоколо в тих и бавен танц около слънцата си.

Видял Земята. Видял светлините й нощем. Видял облаците, които пълзели бавно по нея.

Обърнал поглед към слънцето. Било прекалено силно и неприятно усещането да го гледаш директно.

Когато извърнал поглед отново към земята, малко бяло петно стояло в окото му всеки път като мигал. Така той започнал да търка очите си докато петното си отиде.

Обещал си повече да него прави.

Стоял така, замръзнал в тази поза.

Отпуснат.

Сам.

След време се наклонил и паднал настрани.

Погледа му не мръднал от земята. Отпуснал ръце и крака.

Тогава без да иска докоснал главата си. Напипал нещо остро, още едно. Някои от острите неща имали топчета на тях.

Никога не беше чувал за корона, никога не бе срещал крал, за да знае за какво служи една корона.

Но факт беше, че той имаше такава.

И той не можеше да я махне, никога…

Не прояви интерес към нея, нито искаше да се заеме да я изследва и да разбере защо е а главата му.  Харесваше му да лежи и да не прави нищо. Вече не се надяваше да намери някой като него тук, не се надяваше и скоро да се появи.

Сянката му вече не беше толкова забавна, а и усещаше, че няма значение как изглежда и какво прави. Нямаше значение за никой, дори за него.

Космоса покрай него си стоеше все същия, слънцето си беше все същото. Нищо нямаше намерение да се променя.

Бавно, бавно черупката, която беше на гърба му започна да се разтваря и да го поглъща.

Той разбира се , забеляза това.

За миг през главата му мина мисълта да й се възпротиви, но имаше ли значение? Имаше ли защо да се опитва?

С години остана така легнал.

С годините откри сълзите, тъгата и си стисна ръце със самотата си.

Двамата станаха приятели и тя не искаше да отива никъде другаде.

С всеки изминал ден черупката му се увиваше около него, покриваше го със странна течност, която беше топла. Тъгата беше топла, беше на път и да го обгърне. Сълзите му помагаха, но донякъде, само временно.

Само докато съществуваше.

Няколко години. Няколко века.

Черупката му беше го обгърнала. Беше се втвърдила и покрила с прах. Короната му беше се откачила и паднала на земята.

Времето подминаваше между него. Космоса оставаше безучастен към съдбата му.

В момента на сън, на мечта, тялото му беше в черупката и се бе покрило със странна смес.

Но той не го усещаше, беше там, все още си беше той, но описанието на „той“ се беше променило.

Нямаше тъга, нямаше дупки, в които да рови.

Имаше само чувството за едно „аз“.

„Aз“, което го нямаше беше тук и сега и се чувстваше странно, обляно в светлина и топлина, беше изплашено, но не знаеше как да го покаже. Тялото на „аз“ липсваше.

„Aз“ беше в космоса, беше в обятията на вечността, времето и вселената в едно.

Усещаше звездите как преминават през него.

„Aз“ беше светлина.

„Aз“ се превърна в част от всичко.

Тогава „аз“ усети гласа, беше мек, като сметаново глухарче, усети го с цялото си тяло, с всяко едно чувство. „Aз“ го оприличи на чувството да ровиш с пръсти в лунния пясък, но някак си не беше достатъчно. Ако беше дете от Земята, ако беше живял на нея, щеше да го опише това чувство като „детство“.

Представи си, че детството ти се случи в един миг. Цялото!

Усещаше сълзи и радост, глад и ситост.

Беше жив.

Гласа изрече думи – силни и могъщи, тогава очите му се отвориха.

Тъжни и тежки, клепачите му се отлепиха и очите му съзряха вътрешността на черупката.

Бавно и немощно той мигна веднъж.

Сърцето му затуптя, дъха му се върна – тежък като умряла звезда.

С напредването на времето той придоби сила.

Стискаше юмруци и ги отпускаше плавно. Сякаш целият гняв на вселената се беше побрал в дланите му.

~ Ден 73 567 ~

Той разби черупката си.

В продължение на години събираше сили и трупаше желание за външния свят.

Топлото слънце отново го огря.

Студеният космос го приветства и звездите засияха отново.

Този път нещо не беше както преди.

Нямаше го усещането за този жълто-зелен вкус в устата, нямаше ги мислите от преди, дори слънцето не беше същото.

Той се огледа, тялото му беше променено, беше гладко и красиво. Короната му се беше върнала обратно на главата, по-красива и по-масивна.

От никъде се появи и тя.

Беше като мираж. Като нещо страшно, което очакваш да се случи и те хваща страх когато застане пред очите ти.

Беше олицетворението на туптенето на сърцето му. С всеки удар той усещаше безтегловност, беше чувство, което той не познаваше.

А любовта му беше непонятна като дума.

Тя се доближи до него.

Погледите им се срещнаха и сърцата им зазвучаха в космоса.

Като експлозия на милион звезди.

Като раждането на света.

Между тях се роди надеждата за нещо голямо.

Самотата се изпари от сърцето му.

Волята му се превърна  в планина – пълна с живот.

Сянката му порасна.

Живота започваше отново.