Искам да се скрия в стената.

Като старо жълто цигарено петно.

Да навляза в панела на молекулярно ниво.

И така, там, скрит и сам, далечен дори от мен, тихичко да скърцам прегърнал спомен като възглавница голям.

И „просто си почивам” да си повтарям,

и „да се смея”, да си повтарям.

Да си повтарям,

Да си повтарям,

Да си повтарям.

И студен като стенна ласка да обръщам поглед молещ за прошка и милост към съдбата ми.

И търсещ в небитието на панорамата, смисъла на отрицанието в мен, което само ме наранява.

А всъщност града и света ми, напоени да са с теб.

И ти си петно, мъгливо и разстилащо се навред съзнанието ми, увиващо се край всеки аксон в мен.