Защо да ме е страх?
От какво?
Обичах и обичам.
Обичаха ме и ме обичат.

И ще обичам, предавайки се на течението. Вървейки по пътя ми.
А от думи и емоции, дъжда в градушка се превърна.
И удря, удря безпощадно като камшик в ръцете на луд.
И после спира да поеме дъх, да пийне вода, да отмори за следващия си замах.

Беше трудно да преглътна,
напоследък е трудно да преглъщам, но успях.
Видях и усетих, и мислите и чувствата. А те бяха там, там пред мен, а аз гледах нагоре, нагоре ли нагоре. В небесата, където не съм аз, където са бляновете и всичките гнусотии, които ги обкръжават.
А то щастийцето било тук,
ето го,
в шепата ми е, виж го.
Виждаш ли как блещука нежно?
Загледай се, даже понякога потрепва звънливо.
Аз, нарочно така... в две шепи го държа, понеже малко ми остана от него и ме е страх да не го отнесе вятъра или да не го изпусна.
Иначе бих дал на всеки част от него, ама ...е на! Виж.
С това останах, ама и то ми стига.
Ще го стискам в шепички и ще се надявам да порастне. Дано следващият път като ги отворя, да има по малко за всеки. Аз ще дам, обещавам.