Вселенска библиотека, огромна и безкрайна.

Там всяка страница е напечатана със самота.

Без правописни грешки, без рими,

Старата, проста, сива самота с главни букви.

Кориците, удебелени и втвърдени от прах,

Защото никой не чете за самотата.

Никой не докосва самотна книга,

Малцина ги е грижа за думите в нея.

Думи, може би разкриващи смисъла на живота,

но възможно и да грешат.

Думи, мечтаещи да станат изречения.

Кой би присъствал на това тъжно погребение?

На запечатването на тази библиотека,

на края на една сага от бели страници.

Тук-там се появяват сенки, разлистват

и прегъват страници, отбелязват и мачкат кориците.

Оставят следи, маркират като картографи на душата.

И си отиват, без да оставят друго след себе си…