Валеше сняг, а нямаше нужда на мен и така ми беше студено.
Деня бе мрачен, но щом го бях прекарал с нея това не ми правеше впечатление до момента , в който трябваше тя да ме изпрати до гарата.
Исках да я хвана за ръка, но не беше редно...просто го усещах във въздуха дори, а сигурно и тя искаше, но нямаше как да разбера.
Гарата бе почти празна, а часът към десет вечерта. Без нито една жива душа на перона освен ние двамата. Изглеждаше толкова красива бях толкова пленен, че дори и замръзналото й носле ми харесваше с неговия червен цвят.
Застанахме до влака впреки, че имаше още половин час до заминаването ми. Аз не исках да тръгвам честно казано , за пръв път се чувствах вкъщи и то на място толкова далеч от дома ми.
Тя се сгуши в мен, якето й бе тъй студено, но отвътре тя кипеше от топлина, която размекна сърцето ми. Беше малко по-нисичка от мен затова се наложи да се надигне малко за да може главата й да падне на рамото ми. И тук гласчето й иззвъня: ...
- Не искам да си тръгваш - тихичко прошепна тя в лявото ми уше - защо живееш толкова далече ?
- Но аз винаги ще съм тук? - докоснах я по сърчицето до колкото можех да стигна до него през зимното й якенце -  Ще идвам на гости по-често през лятото, обещавам!
Тук се просълзих. Тя ме прегърна още по-силно и сложи ръка на моята глава и впи пръсти в косата ми.Ах, как не искам това да свършва. Преди миг само ме беше страх да я докосна, а сега тя е в обятието  ми, сега я чувствам като част от мен.

Не се сдържах и прокарах също пръсти през косата й, а тя бе така мека, въпреки белите снежинки по нея, те я правеха още по-красива и божествена. Нямах думи, сърцето ми спря, когато тя се надигна и усетих устните й по лявата ми бузка. Бавно, леко и с премено движение нейните устни се озоваха върху моите. Усетих как тя затаи дъх преди това, усетих защото я погледнах в очите и видях как се стичаше снежинка върху нейната сълза. За миг всичко спря, от сърцето ми до времето и снежинките, който падаха върху нас двамата. Беше прекрасно и вече бях готов да дам дори душата си за да продължи всичко вечено.

Студа спря да бъде така пронизващ, снега ни затрупа малко докато бяхме едно цяло, а влака гледаше тъжно към пътя, който му предстоеше. Тя се отдръпна леко и затвори очи, а аз поставих ръце върху лицето й, което бе поруменяло още повече. Беше толкова красива и нежна, че караше всичко наоколо да изглежда всякаш бе дошло от друг свят. Държах я два пъти по-силно от преди и факта, че заплаках бе на лице в буквалния смисъл. Затворих очи и си представях болката, която ми предстоеше да изпитам когато вече щях да бъда далече от нея. Докоснах нослето й с моето и опряли глава един срещу друг стояхме мълчаливо и слушахме тишината.

- Трябва да тръгвам, мила .. - Прошепнах й с треперещ глас.

- Знам...- Каза тя и сякаш си забрави мисълта изведнъж - ..но къде е влака, с който трябваше да пътуваш?

В завесата от снежинки нямаше нищо, нищо друго на перона освен аз и тя...след малко щеше да изгрее слънце.

( Посветено на Нори:) )