Жижо беше сам. Котарака сивееше сред капака на едно бяло Волво. Беше се отдал на хигиена и миеше лявата си лапа. Той спря, зарея поглед някъде напред. Там имаше само още коли, спрели и движещи се, не им обръщаше внимание. Замисли се.
Защо искаше толкова много да живее , а не да осмисля всичко като Рижо, защо толкова се различаваха и същевременно това ги сплотяваше?
Искаше да живее за мига, да усети тръпката от това да видиш чехъла да лети към теб, а не да мислиш по въпроса дали някой ще те уцели ако направиш това или онова, защото отсрещния котарак вече е направил първата крачка и е взел месото вече, какво като дъртата е метнала чехъла по него, нали той после е с пълен стомах.
Съвестта му се опираше до там, до това да се наяде.
Замисли се отново, прекарваше прекалено много време в мислене вече. Видя кучето с големите уши, разхождаше се и подрипваше доволно с изплезен език. Какъв идиот, мислеше си той, но добър идиот. Невинно тъп, ако можеше така да се изрази.
Рижо липсваше цял ден, къде ли е тоя мозък в козина..
Помота се няколко минути в околностите, после го видя да изскача зад един ъгъл, след него прелетя една бутилка. Рижо бе ококорил очи и държеше парче риба, изстреля се покрай Жижо и се скри в един вход.
Жижо вътрешно се усмихна, при мисълта за рижавата комета с парче риба. Да, понякога природата нагаждаше характера ти именно както трябваше.
