Започва да се лута. Също като тази. Една, която без цел се движи и блуждае из света,поне преди обикаляше всякакви места наум. Сега стои вързана с канап за парче бетон в едно страшно предградие, заобиколено от пришълци.

Там последно я остави тя, вързана в нейното кафяво канапче, което извади сякаш от нищото. А наоколо небето се сгъстява като дъното на кафеварка, трупа един върху друг облаци от самоизпепеляващ дъжд и във въздуха се процежда мирис на изгоряло.

Сама, изгаряща в бетонен ад, без приемник, без спътник. Неспособна да се откъсне от връвчцата, обгорена по крайчетата й тя протяга ръка, посяга просешката към живота. Все още се опитва да достигне небето, все още, като балон пълен с хелий, който бавно издиша и чака момента, в който ще падне на земята. И някъде там, сред джунглата от коприна, обхващата света, се крие тя избледняла и износена като асансьорен бутон, любовта, свита в семенце потопено в памук и вода. Удря с юмручета и драска с нокти по обивката на кората, която я огражда. Вика ме, чака ме, търси ме.

А аз съм парцал, захвърлен, употребен.Гнусен немърливец, никому потребен, като свещник под водата. Презирам се за това, което съм, за това, което мога да бъда и не съм, а съм това, което не искам. Заради теб и твоето канапче, заради теб и облаците дойдоха. Заради теб, се научих да не усещам.

А от това, най-много ме боли.