Най-гадно е да си сам. С фобията си от самота. А тя е като главоболието, сам си я изпитваш с всичките й подробности, с които идва. С единствената разлика, че главоболието минава понякога от самосебеси.
Тогава си събираш мислите и се напъваш докато отвътре не се напукаш като стар чушкопек. Изроди.
И чакаш спасител, но не кой да е, а спасителят. Този, единственият, който е дошъл само за теб. И търси само теб, за да те свали на земята, за да ти каже лека приказка и да те успокои .
Чакайки си повтаряш че всичко е преходно и се оправя. Без право да се слъжеш, нямаш право да се спираш дори за миг, защото се връщаш отново в облаците, като балон пълен с горещ въздух. Да бъдеш себе си е най-трудно, когато ти се налага да играеш толкова роли денем, постепенно забравяш кое от всичките лица, които носиш е твоето. Да бъдеш себе си, да си самодостатъчен. В противен случай, майната ти.
Не виждаш какво имаш пред себе си, с всичките тея очила, които слагаш постоянно. И изпускаш много. Прескачаш себе си, надскачаш се дори.
А ти, ти сън ли беше?
Или миг на затворени очи, образ в дима от цигара.

всяка твоя дума. Поздрав.