Да си автор е тъжно .... На каквото и да било, защото поглеждаш в себе си, когато твориш. Когато ползваш пръстите си като доставчици на това, което си отвътре, за да може света отвън да го съзре. И стоиш като порцеланово свое копие, което всъщност ти сам държиш. И се виждаш колко парадоксално изглеждаш отстрани, защото си същата молекулна формула, като всяка друга, която се опитва да се изцери от ежедневното си съществуване, но... не баш, не си точно същият, или същата.
Защото в себе си дълбоко знаеш, че не в молекули се влюбваме. Не тях целуваме и не те ни носят супа, когато сме болни...
и после се оглеждаш отново, и отново.
Докато не осъзнаеш....
Ти си себе си, който гледа своето аз, което вижда отражението си в огледало.
И ... помисли си. Наистина си помисли. Колко свои АЗ имаш? Колко маски слагаш на ден? На майка, учител, студент, шофьор на камион или обущар. А вечер, на човек.
Изморен, вкиснат или просто отегчен. Клатещ се като празна бутилка в автобус, метро или кола, към вкъщи. Плод на еволюция, домашната работа на нечие божество или биологичен експеримент в час по Биология на някое извънземно.
Каквото и да си ти.
Виж се.
Пипни се.
Сега се погледни отвътре, същото ли е като отвън?