Обличай се красиво в дъжда

(спомен за младостта)

По дяволите тази немотия!

То бива да нямаш, ама когато пък съвсем нямаш – просто неприятно става. Дива история.

Хората си имат таковци и мамички и на всичко това отгоре – лелички, бабички, вуйчовци и учинайки, а ти – и сестричка имаш, и болна майчица.

Та за тях отиваха всички пари и на – не можа да си купи едни свестни панталони през цялото следване.

То пък едно следване.

Как са го  измислили следването – оразмерено за някакъв си среден студент, дето го няма никъде. Нормално погледнато – един талантлив човек би претупал всичко за две години. Не повече. А защо трябваше да следва пет?

Сседиш по време на лекция и ти е ясно всичко. Защото вече си прочел материала не само за тази година, ами и за следващата. И как няма да го прочетеш, като ти е интересно, а и освен това какво друго ще правиш, като нямаш пари ни за кино, ни телевизор имаш! Четеш си по специалността, решаваш си задачките и то така, че започваш да си ги решаваш на ум – още щом видиш условието.

Ама добре, че е пет години следването, та можеш да работиш. Е, да – има студенти, които станаха сервитьори – ходеха лятото на Слънчевите брегове и се връщаха пълни с пари. Ама не е за него тая работа. Не може да бъде ни сервитьор, ни бръснар. Хамалин – да. Но сервитьор и бръснар – никога! Не!

Та чертаеше на колегите чертежите. Решаваше им задачите. Те предлагат. И не само те – и от другите курсове идват. И те предлагат цената – толкова и толкова. Защо да се трепят? Ето – и на него помагат, и на тях им остава реме. Те са толкова заети. И пари си имат а кино, и пари си имат за сладкарници, и време им трябва за карти.

Та им чертаеше чертежите за циклостил. Не е много, но за хрна стига. 15 стотинки е хлябът. Не е страшно. Само това слънчице от време на време иска череши. Не пита, че са лев и петдесет на „римската стена“. Иска череши.

Ах, тази дива немотия. Ходиш като препариран – в най-топлото време те е страх да си свалиш сакото. Нали старата жилетка на майка ти е закопчана на гърба. Разбирате, нали? Предницата на жилетката е отзад, а задницата – отпред. Все едно, че е пуловер. А на пуловера – яка. Уж, че отдолу има риза. А то – вятър. Стара яка, останала от бащата, зашита на гърба на жилетката. Не риза, а бомба. А в панталона – безопасни игли. Ако се скъса панталонът – зашиваш го с игла отвътре. И те е страх да мръднеш. Другите подскачат и се гонят, а ти стоиш като замразен. Мръднеш ли – храс. Не панталон, а паяжина.

Ама карай. Само тия красавици, дето не ти влизат в положението.

-          Да идем на кино?

-          Кой, аз!

-          Защо не?

А, да, защо не, но е  „не“, а не е „да“. А момичето мига и не може да разбере защо пък да не е „да“! наглед съвсем си като другите. Чувство за хумор, цар на математиката, блестящ в импровизациите. А защо не ходи с момичета?

Да не би?...

Я си гледай работата! Да не би... не би, не би, малката, ама „трам чига“. Транци, мангизи,фунти, кинти – нанай. Няма ги. Това е цяата работа. Я си идете на кино с оня там – и мамичка си има, която работи, и татенце. От джоба му непрекъснато падат пари. Вади си кърпичката – пари падат, вади трамвайни билети – пари падат. Ако поразбъркаш бакембардите му, сума пари ще нападат. Като има – падат. А като няма?!

И не отиваш на кино, а седиш при сестричето и му рисуваш зайчета и пиленца. И бронтозаври, и динозаври... а то се радва и подскача – ах, колко е хубаво!

Но всичко свърши. Слава богу. Край ,свърши, свърши!

Той свърши. Вече е инженер. Алчен за работа. Това, за което мечта пет години, вече е. Готов е да изяде машините и завода, да ги глътне, да ги разглоби и сглоби отново. Да гълта грес и да си маже лицето, и да си пълни джобовете с гес. А сетне ще иде в банята и ще се измие. С хубав сапун. И си бял и си чист като лицето на сестричето.

Свърши. Край на немотията. Шест месеца пестене и новият костюм е готов. Бежов костюм. Светло бежов. Мляко с какао. Повече мляко, по –малко – какао. Мечтата му от детинство. Костюмът е в гардероба. Ветрее се в празния гардероб и чака да бъде облечен.

Всичко е тип-топ. Точно както си мечтаеше – май, цъфнали цветя, блестящ бежов костюм и момиче. Среща. Сладкарница. Кино. Слънцето тече ато порой. И двмата хванати за ръка, потъват в падащата като Ниагара светлина...

Абе тип-топ е и май е, и цветя има и срещата е в пет часа следобед пред кино „Иван Вазов“, ама де го това слънце?

Вали,вали,вали. От три дни вали. Да имаше поне шлифер или чадър... а пет часът наближава. Сега е четири. А то вали, вали. Улиците не са улици. Улиците са реки. Само да стъпиш с тия нови велурени патъци и – край.

Дали ще спре?

Но не спира, мръсникът. А си вали като че ли си е вкъщи.

Четири и половина.

Костюмът е облечен. Патъците – също. Сестричето стои гръмнато и те зяпа. Ти ли си, или не си?

Аз съм, аз съм. Кажи нещо?

Но сестричкакта немее. Боже мой боже мой!...

Какъв красив брат! Ах, да беше голяма – щеше да се ожени за него.

Пет без петнадесет. Дъждът вали като луд.

По дяволите!

Една минута, две – готово. Сега вече е все едно. По костюма тече вода. Улиците са празни, по улиците тече вода, а ти вървиш усмихнат.

Нека вали. Нека тече по новият костюм. Ама не може иначе. Ама точно така трябва да бъде. Човек трабва да е най-красив, когато е сам със себе си.

Човек трябва да е най-красив, когато е сам пред огледалото. Да стои срещу собствения си образ и да се радва, че вижда толкова чист и хубав човек. Човек трябва да е красиво облечен, когато вали. Човек трябва да е силен в трудностите, в бурите, в дъжда. Всеки знае да е красив на слънце, на море. Бъди красив, когато е кално, когато върху теб падат сто Ниагари и Виктории.

Ти би могъл да сожиш стария панталон, ти би могъл да сложиш старите обуща, ти би могъл да сложиш жилетката на майка си със зашитата на нея яка, но ти ли ще бъдеш?

Не, това ще бъде някакъв жалък страхопъзльо, който е храбър, когато лъвовете са в зоологическата градина, когато тигрите стоят зад решетка в клетка. Бъди красив в дъжда, бъди облечен като принц, когато другите ходят с шушони и вехти палта. Направиш ли веднъж компромис, с теб е свършено. Ти вече си се предал. И утре ще направиш друг, после трети, четвърти..

Върви красиво облечен именно в дъжда. И пей и се радвай, че си толкова силен, че си толкова красив, че си толкова чист. Че си ти.

Е, да – разбира се. Момичето го няма. Петнадесет минути, двадесет... та кой е луд да тръгне в този дъжд!

И ти сам, мой човек. Сам в този страшен дъжд. И няма никакво момиче, и няма никакви хора по улицата. С теб е слънцето, с теб е красотата.

Обличай се красиво в дъжа, мой човек, и аз ще бъда с теб!