Безличие и лицемерие, не, това не си ти.

Ще спре да ме вдъхновява това и онова,

Ще престана да гледам всяка нова звезда.

Умира и малкото в мен, което стенеше,

Умира това и онова, преди така не беше.

Трябват ми сили, трябва почивка

Все пак съм човек, а не машина.

Трябва да разплета пръсти.. и .. мамка му.

Тишина.

Караш я да тежи, да ме мачка с безразличността си. Да стоя на първия ред на премиерата на  твоята незаинтересованост, да крещя на ум „не, стига”. Излива се, вир,река, потоп дори, излива се и залива всички гори, които са пълни с надежда, дали това ги подхранва всъщност или се подиграва с мен? Дали чувствата са вече по-повърхностни от колкото трябва? Ваденка,лепенка, гадна изтъркана щампа върху тениска, която някой е захвърлил в коша за пране, износен до болка, до изтъркване, индивид крачещ в пустошта на световното щастие, което е нищо друго освен .. притъпена болка. Също като твоята, също като на останалите, нали те виждам, защо го криеш?

Ами добре тогава..

По дяволите тебе, и всички играчки,

 всички безкористно тъпи закачки!

Аман, писна ми , до тука ли бях?

За това ли до тук го докарах, затова ли живях?

Виж ме, виж, хаоса пред мен

е в пъти по-подреден!

Не мога, няма, не искам, не трябва

Не съм за човек, който ме отбягва.

Не съм за усмивка красива скрита ,

Не съм за душа от ласка отвикнала,

Не съм за човек, който мисли злото,

Не съм аз, не съм..